четвъртък, 16 януари 2014 г.

ДНЕВНИКЪТ НА Д-Р ЛАЙОШ ТАЛОЦИ ЗА БЪЛГАРИЯ И ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА АВСТРО-УНГАРИЯ ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (2 ЮНИ 1912 – 26 НОЕМВРИ 1913 Г.)



Dr Lajos Thallóczy’s Diary about Bulgaria and Austria-Hungary’s Foreign Policy during the Balkan Wars  (2 June 1912 – 26 November 1913)

Dr. Thallóczy Lajos naplója Bulgáriáról és Ausztria-Magyarország külpolitikájáról a Balkán háborúk idejében (2.06.1912 - 26.11.1913)

Пенка Пейковска


  • Публикувано в: Bulgaria and Hungary at War (1912-1918). Collected Studies. Editors P. Peykovska, G. Demeter. Sofia-Budapest, 2013, pp. 97-120. ISBN 978-954-2903-09-3 (ИИИ), ISBN 978-963-9627-62-8 (Institute of History, RCH, HAS)


Лайош Талоци, 1882 г.



С настоящата публикация предлагаме на читателя откъси от един изключително интересен исторически извор – личния дневник на унгарския историк и политик Лайош Талоци. Авторът на дневника учи право и история в Будапещенския универ-ситет. Започва кариерата си в Унгарския национален архив, където се изгражда като отличен познавач на Източна Европа и Балканите. И впоследствие благодарение на задълбоченото си научно творчество става основопо-ложник на съвременната унгарска балканистика. В края на 1885 г. е прив-лечен на работа във Виена от Бенямин Калай, който по това време общ министър на финансите и управител на окупирана Босна-Херцеговина. От началото на 1886 г. Лайош Талоци е секретар на Б. Калай и негов най-близък помощник, началник е на Архива на придворната камара към Общото финансово министерство на Австро-Унгария, преподавател е по унгарска история и право в най-престижните австрийски учебни заведения Терезианума и Консулската академия. От 1908 г. той е началник-отдел в общото финансово министерство, по време на Балканските войни е действителен вътрешен таен съветник. Малко след това Талоци преминава в отдел от III ранг - най-високата служебна степен за държавен служител в монархия­та,[1] а през 1915-16 г. е граждански управител на на окупирана Сърбия.
          В политическите си възгледи Лайош Талоци е привърженик и защитник на дуализма и работи за каузата Унгария да бъде достоен равноправен партньор на Австрия. По негово мнение Унгария има исторически права на Балканите, а водещата роля в балканската политика на Монархията по право принадлежи на Унгария, тъй като в това отношение съществува традиция още от средновековието, когато Унгарското кралство е имало значителна политическа и икономи­ческа роля на Балканите. Тази традиция е прекъсната от Осман­ското нашествие, но тя трябва да бъде възстановена в новата поли­тическа обстновка през последната четвърт на XIX в. Както неговите предшественици Дюла Андраши и Бенямин Калай, така и Лайош Талоци се стреми да наложи в балканската политика на Монархията специфичните унгарски инте­реси. За разлика от тях обаче той съчетава унгарските икономически цели с определени стремежи за културно влияние на Балканите. Според него на първо място е необходимо балканските народи да бъдат опознати, да станат известни на унгарската общественост. В дневника си той често споменава, че никой не разбира балканските провинции на Монар­хията и народите, живеещи там. Самият Талоци посвещава цялото си научно творчество, за да запознае унгарците с историята на бал­канските народи и на техните връзки с Маджарско. Наред със стре­межа за засилване на унгарското стопанско и културно влияние в региона, в дневника му прозира идеята за културното сближаване на балканските народи с Унгария и за нейния духовен патронаж над тях.
         Дневникът си Лайош Талоци започва да води след преместването си на работа във Виена – през 1887 г., води го последователно, почти ежедневно до смъртта си през 1916 г., с ясното съзнание и амбиция той да се превърне в безценен исторически извор за поколенията. Ръкописът се състои от няколко хиляди страници и съдържа уникална информация из „кухнята” на политическия живот в Австро-Унгария, външната политика на Монархията, „двубоя” й с Русия на Балканите и отношенията й с дпугите велики сили, вътрешнополитическия живот в Унгария и в отделни балкански държави – Сърбия, Босна-Херцеговина, България, Албания, Черна гора.
          Дневникът на Лайош Талоци се съхранява в Ръкописния отдел на Унгарската национална библиотека „Сечени” и е исторически извор добре известен в научните среди в Централна Европа, но малко използван досега - може би поради това, че е воден на унгарски език, за да бъде по-малко достъпен за обкръжаващата го среда във Виена. Една малка част от него, отнасяща се до анексията на Босна и Херцеговина през 1908 г.[2] и началото на Първата световна война, покриваща втората половина на 1914 г. е издадена на немски език[3].

Настоящата публикация включва информацията от дневника, която се отнася до периода на Балканската и Междусъюзническата война.[4]Оригиналните записки са водени стенографски поради секретния характер на информацията и впоследствие са били дешифрирани от секретаря на Талоци Янош Перегрини. Тук сме използвали именно този дешифриран машинописен вариант. Направили сме подбор, тъй като освен инфор-мацията за войните паралелно са записвани многобройни сведения и за други събития – от вътрешнополитическия живот в Унгария и в балканс-ките държави, от ежедневието на автора и пр. Изходната ни точка при подбора на материла е отразяването на участието на България в балканс-ките войни на фона на политиката на Австро-Унгария и останалите велики сили. Местата, където е пропусната информация са обозначени с много-точие в квадратни скоби. 

* * * 
2 юни 1912 г. [...] Българският цар пристигна, друго няма да пиша за него, само това, че на семейния обяд сервираха Zephyr á la Cardinal. [...] 
3 юни 1912 г. [...] Посети ни българският цар; в събота идва черногорският; за тези посещения няма какво да запиша. 
8 юли 1912 г. Вчера разговаряхме с Телески[5] час и четвърт. [...] Има си свое мнение за Билински[6]; що се отнася до Босна[7] в далечно бъдеще, схващането му е Херцеговина да се даде на Австрия, а Босна - на нас. Аз не можех да му кажа, че има подобни планове, а споделих (само), че предварително не мога да кажа със сигурност какво ще е бъдещето на двете провинции. И двамата бяхме на мнението, че за нас унгарците дуализмът е въпрос за съществува­нето ни,  както и дейността на парламента. [...]  
24 юли 1912 г. Вчера следобяд от 4.00 до 5.00 при Берхтолд[8]. Разговаряхме за политическото положение на Унгария; по този въпрос той няма нито добро, нито пък някакво определено мнение. [...] Обобщавайки трябва да кажа, че новият външен министър не познава нито на­шите, нито австрийските условия. Говори надълго, че е необходимо въоръжаване, защото сме изложени на опасност. [...] Сериозно размишлява върху положението на Турция и няма да си отиде докато ра­ботите не намерят разрешение. Политиката му е, че границите трябва да се затрупат с войници, така че, ако после балканските се омешат (което е възможно)да можем да решаваме какво да правим, в противен случай те ще ни нападнат(!). Питам го има ли схващане, цел в случай, че последва ликвидиране на Османската империя? Във всеки случай не са големи желанията на този симпатичен човек, всъщност той е силен само в критиката, не одобрява много от нещата на Ерентал[9], идеята му за адриатическа железопътна линия не би трябвало да се разгласява и пр. Не гледа в переспектива, по-скоро се защитава, че монархията не е способна да направи каквото и да било поради вътрешното си положение. Това са само оправдания. Разговаряхме много приятно за семейните му работи; за Албания - отгоре-отгоре. Интересуваше го едно не­що: за Билински казва, че той винаги споменава Босна fara da se[10] е на босненците, тоест несъзнателно прави триализъм, който с уреждането на пощата е вече налице. В това отношение има право, но аз го поучих в известна степен, че в края на краищата един Билински сам не прави триализъм. [...]
        Допълнение: Берхтолд също спомена нещо подобно - да разделим Босна, като Хърватско да е за Австрия, Славония - за Ун­гария, а двете про-винции да разделят!! Това е нашият външен ми­нистър, който е манипу-лиран от военните. 
17 септември 1912 г. [...] На 14-ти общ министерски съвет, сериозна дискусия. Окупация на Белград, ако  балканските народи се скарат. Мнозинство няма, най-сетне и ние ще си вземем пая. [...]  
1 октомври 1912 г. На прага на войната. Напразно балканските държави надхитриха всички уважаеми велики сили; ще довършат Портата в съюз един с друг - без нас и без руснаците. Друг е въпросът доколко има пръст в тази работа неофициалната руска политика.   [...] 
3 октомври 1912 г. [...] В 8 ч. вечерта ще има тайно общо съвещание на министрите.
        Енгел, най-умният австрийски финансов началник-отдел, заяви, че във финансово отношение не сме готови за война, трябва да направим дълг, короната никога не се е грижила за тези неща. [...] 
4 октомври 1912 г. [...] На вчерашното общо съвещание на министрите са решили, в сряда да поискат 420 милиона за оръдия и други разходи, бой­на готовност и частична мобилизация. Утре в Константинопол ще предадат ултиматума, който Портата ще отхвърли и войната е неиз­бежна. Нашата гледна точка е да изчакаме, по-точно да дочакаме развитието на събитията. Сега, разбира се, вече е късно да се умува над грешките. Следобед са разговаряли с бедния Билински за из­вънредните мерки, които евентуално ще се наложи да бъдат обяве­ни в Босна. По този въпрос Потиорек[11] много нервно направи изяв­ление. Военното министерство - Hofkriegsrath не го счита за толкова наложително в този момент. Блински имаше конституционни опасения, но когато войната избухне от три страни, в крайна сметка Потиорек ще трябва да бъде подкрепен. Билински съжалява, че вчера е говорил за лоялността на сърбите, а сега е принуден да прибегне до извънредни мерки. Та нали не трябва да се стра­хуваме за Боcнa, сигурно ще има бежанци от Гацко[12], но не толкова колкото през 1908 г., ще има и от Торонтал. Шаму Хазаи[13] е тук и се съвещава с началника на генералния щаб; неговото становище е, че Русия стои зад всичко това и че след Балканската война идва големия двубой между двете групи европейски интереси - френската и английската. 
5 октомври 1912 г. Днес преди обед с Билински. [...] Чакахме ултиматума днес, но сега „великите сили” локализират войната, като гарантират за­пазването на статуквото. Засега все още не знаем дали Русия ще е склонна на това. Българите не могат да се съгласят, само ако „разкарат” цар Ферди-нанд. С една дума до 5.00 ч. няма да узнаем повече. Идеята за локализи-рането по всяка вероятност е френска, за нея научавам единствено от вестни-ците. Ще има и официално съобщение по този въпрос. Берхтолд е нервен. 
6 октомври 1912 г. Намесата на великите сили! Та нали когато наистина имаше „европейски концерт” - през първата половина на XIX в. - не можаха да попречат на нищо и разпадането на Османската империя продъл­жи, а сега дали ще успеят! Опасявам се, че връзката с Русия крие в себе си някакви тежки последици. Но това са само мои опасения. [...] 
7 октомври 1912 г. Подготовка за делегацията. Във външното положение обратът ще настъпи тази седмица, а е възможно това да стане и още днес. Негово Величество и Бeлведере не искат война. В Босна Потиорек иска да започне мобилизация, страх го е от сърбите. Но досега не е получил разрешение, защото едно такова действие ще предизвика недоволство. Берхтолд е против. Призовават го да се обос­нове. 
8 октомври 1912 г. [...] Вечеря у Берхтолд за 8-10 души от делегацията. [...] Стана дума за това, че Черна гора е обявила война, и главно за набавянето на средства за военните разходи. Не вярвам да се споразумеят. 
9 октомври 1912 г. Вчера вечерта общото заседание на министрите е завършило без резултат, днес продължават. Потиорек е нервен и се чувства отговорен; той е за мобилизацията, но във военното министерство са против, Берхтолд също. [...]
        Днес по обед разговарях с Лукач[14] по хърватския въпрос и за герба. [...] Най-интересният поврат е, че сега, когато Потиорек и военният министър обявяват частична мобилизация в Босна, минис­търът на външните работи също ще даде своя принос с оглед на общото благо. Много слаб човек е!!! Там горе отново вършат глу­пости. Тази шега ни струва по 240 000 крони на ден. [...]
        Ласло Сьодени-Марич[15] пристигна вчера вечерта от Чор във Виена. Извикал го Берхтолд; тази вечер отива в Берлин. Търсил ме е, искал да говори с мен. Следобяд между 3.00 и 4.00 бях при него в „Сахер”, където е отседнал.
        По негов обичай искаше да „измъкне” мнението ми за кризата. [...] Аз му говорих само общи работи, така да се каже принципи. Днес по изключение беше искрен. Съветници на Берхтолд са Фридеш Сапари[16] и Хойос[17]. Самият Берхтолд не се доверява на нищо. Боят се, че германското правителство и Сазонов[18], въпреки съюза, са планирали нещо, за което те не знаят; когато попитал какво, не могли да му кажат. Дразни ги, че в Париж Русия е направила предложението и Германия отстъпва водещото място на Австро-Унгария, те, т.е. Австро-Унгария вярно поддържа съюза, а Германия - не (дотук са я докарали), единствено Н.В. е оптимист, не вярва насред всичко това. (Вижда се, че той е най-умният между тях.) „Да, но той не знае всички подробности и е на 82 години” - отговарят „хлапаците”! Очакват нещо лошо и нервничат. [Сьодени] отива в Берлин и ще се опита да разсее работите. Вижда положението в мрач­ни краски. Най-накрая сподели, че засега Берхтолд не иска нищо, само чака, но после няма да знае какво прави? [...] Каза със сигурност, че кандидатът на Ерентал пред Н.В. е бил Буриан[19]. Искаше ми се аз да препоръчам Буриан, за да не прояви той ревност към него. [...] 
20 октомври 1912 г. Снощи със семейство Сьодени. В Берлин Сьодени се опитал да получи информация за настроенията там и да ги успокои. Те поискали от Сьодени да пита дали при усложняване на обстанов­ката ще могат със сигурност да разчитат на нас. Сьодени не е задавал този наивен въпрос; неговото впечатление е, че в случай на сериозни събития ще могат да разчитат на тях точно толкова, колкото през 1908 г. Успокоил ги в Балплац като се върнал - поне така смята той. Берхтолд е много интелигентен, но съвсем неса­мостоятелен. Най-умен е Н.В., с когото вчера е разговарял, се подготвя за отбрана. Н.В. „държи барута на сухо”[20], не иска да се съгласява с нищо, не предприема излишни ходове, но ще се подгот­ви за всякакви възможности. Не е верно, че в никакъв случай не иска война. [Сьодени] няма впечатления доколко Берхтолд е доволен от Белведере. След това му разкрих схващането си за Македония и каква трябва да бъде бъдещата програма; разбра го и съм сигурен, че ще го предаде по-нагоре, но моята цел беше само това, какво ме интересува кой ще е „бащата” на идеята запред обществеността. 
23 октомври 1912 г. [...] Вечерта от 7.30 до 9.00 ч. в клуба на Работническата пар­тия. Там проучват на балканската карта военните позиции и деб­нат какво ще стане. С една дума партиите „се зъбят” една на дру­га. [...] 
26 октомври 1912 г. [...] Както предвиждах в резултат от упадъка на турската войска войната с Турция започна много нещастно и непременно ще доведе до загубата на Македония. Не знаем какво ще стане с Албания. Засега изглежда, че статуквото непременно ще се про­вали, ще възникне друго статукво. Във всеки случай балканският съюз е с антигерманска насоченост и затова на германците не им е приятно, че работите взеха такъв обрат. Всъщност и на нас не ни е приятно - и най-вече победният, или поне така нареченият победен пробив на сърбите. 
27 октомври 1912 г. Билински е стар човек, иска всичко и то веднага, а Н.В. го продкрепя в това отношение. Личността му ми импонира, но с него не може да се работи обективно и успешно, защото няма самодисциплина и само нервничи в търсенето на претекстове. Пред себе си аз не поемам отговорност за действията му, понякога напраз­но ми вярва, това не е резултатна работа. Що се отнася до войната, нищо не ме учудва: турският войник не е лош, офице­рите са го развалили. В това отношение писмата на Карачон[21] и неговият дневник са изключителни документи. [...] 
31 октомври 1912 г. Тази вечер искам да замина за Дрезден, ако е възможно. Както предвиждах турците са били бити при Одрин и изглежда ще последва дипломатическо посредничество. Днес говорих със стария поляк Билински: иска да подаде оставка, ако работите не потръгнат. Казах му, че така няма да оправи работата, защото, ако той не успее да направи железопътните линии, то никой няма да може да стори това. Заплахата на краля[22] не е помогнала за бойната готовност. Българите окончателно са победили турците. Подготвя се нова Ви­зантия; Берхтолд се смее. 
1 ноември 1912 г. След неспокоен сън - Дрезден. [...] От 5.00 до 6.00 у Янош Форгач[23], където дипломатите бяха поканени на обяд. Германия е спокойна, на наша страна е, но съжалява за разгрома на турците, защото тук всички бяха туркофили, сега започват да се обръщат към победителя. Време е за критика, сърбите са превзели Ипек, а това ще предизвика допълнителни усложнения. Ще се промени и положението на [sic!], с една дума ще станат актуални много въп­роси, които досега са „почивали”. Форгач е на мнение, че трябва изцяло да се примирим с положението и е оптимист. [...] 
3 ноември 1912 г. Вчера валя сняг; днес времето е хубаво. Станах точно в 8.00, пих чай, прочетох вестника, който съобщава за частичната победа на турците, но със сигурност са победили българите. [...] Там [у Сьодени] беше и съветникът от посолството Флотов[24] с когото разго­варяхме за положението. Установихме, че естествено статуквото не може да бъде запазено и че всъщност Европа би трябвало да рати­фицира успехите на бойното поле. Междувпрочем настроението на немците безусловно е против войната, много от тях дълбоко съжаляват за разгрома на турските войски и го отдават едва ли не на Голц паша[25] и на упадъка на немския военен престиж. Освен това съжаляват и за материалните загуби; мнозина са на мнение, че една от най-големите грешки е била отстъпването на Нови пазар през 1908 г. и възмездяването на турците, защото всичко е било за сметка на Тройния съюз. Същото мнение споделя и пълномощният министър. (Междудругото и Берхтолд каза, че ако през 1908 г. той е бил външен министър, не би направил това.) Моето впечатление е, че сега всъщност немската политика не знае в каква посока да работи и чака да види какво ще направим ние. Сега се водят преговорите и забелязвам, че във Виена се готвят да предприемат нещо, за което информираха кабинетите. От наша страна не приеха нотата на Поанкаре[26] дотолкова, доколкото не искахме да се ангажираме със задължението за незаинтерисованост. 
4 ноември 1912 г. [...] Вечерта дойде Билински с генералния щаб. Естестве­но тук загубите на турците оказаха изключително голямо внимание и вече започват да отчитат западането на Османската империя. Забе­лязва се известен страх от възможностите на бъдещето. 
5 ноември 1912 г. [...] Фридеш Сапари ми каза строго поверително да дойда на заседанието на австрийската делегация, защото там ще чуя ин­тересно изявление. Знаех за това и от министъра, на когото Берхтолд съобщил във влака. С една дума, ние ще се откажем от статуквото и ще отчетем факта, че балканските държави са победили. Нe можем да поддържаме едно мъртво тяло.
        Следобяд се сформира австрийската делегация. Немците на­истина искат да се сближат с нас. Председателят на немската национална партия Силвестър ще пристигне тук, за да разговаря с най-важните ни хора. Забележителното изявление бе направено в 5.00. Значимостта му е в това, че Берхтолд избърза да го предста­ви както пред австрийската, така и пред унгарската делегация още преди тронната реч, тъй като искаше да го направи пръв и така да изпревари останалите велики сили, които също са отчели вече този факт. Разбира се, това бе коментирано по много различни на­чини, но всичко е безполезно. Самото изявление, което прилагам тук[27], въпреки че е кратко, представлява исторически документ, доколкото след балканските победи всъщност ние сме първите, които посягаме на „болната” османска държава. Това е световно-историческото му значение. Като си помисля, че изчезва империя, която е просъществувала 400 години и на нейно място се образуват нови формации, безусловно е сигурно едно нещо - започва нов исторически период, точно така, както е станало с падането на Константинопол. Сега много въпроси ще станат актуални, скри­тите противоречия ще излязат на повърхността, така че в бъдеще ще сме изправени пред динамични и трудни условия. Като изключим Босна, Монархията ще бъде заинтерисована много повече на южната си граница и съществува опасност да изгубим една крепост, която е в упадък. Но в случая няма време за размишления. Всич­ко онова, което каза пресата и делегатите е само възгледа на деня, важното е че изявлението бе направено. Австрийската деле­гация го прие мълчаливо; час по-късно унгарската делегация по-скоро го одобри, Ищван Тиса[28] също. 7.00-8.00 - бях в клуба, където, разбира се, всички говореха като луди за завземането на Албания, факт е обаче, че това е един от най-трудните въпроси. Самият Берхтолд беше нервен, но след това настроението му се възвърна. Понякога в световната история децата играят най-важната роля. Имаше вечеря на партийни съмишленици. Президент беше Куен[29]; дойде и Билински, а за голямо учудване на всички Хелтай доведе Офенберг[30] и щаба. Разбира се, много малко хора знаят, че този господин вече „си отива” и наследник ще му стане Кробатин[31].
        От разговора с Карой[32] установих, че историята е твърде важно политическо средство, ако човек може да се учи от нея, но не трябва да я преподава. Аз „виждам” добре, но това е само една мемоарна работа. Ако сега България е разумна, ще прив­лече Турция в Балканския съюз и ще използва войската за собствените си цели. [...] 
7 ноември 1912 г. Днес в австрийската делегация срещнах белградския пълно­мощен министър Угрон[33]. Работата на сърбите е порасла; твърдо настояват за изход към Адриатика и няма да отстъпят. Ако не им позволим, тогава ще се стигне до оръжието, това пък няма да позволят руснаците и ще последва пожар от страна на германците, французите и англичаните. Бои се. Не знае какво иска престоло-наследникът; разпространяват, че иска мир с русна­ците, но не и със сърбите, това не е политика. [...] В австрийс­ката делегация се чу как Масарик[34], Клам, Шуштершич[35] [...] също ни считат вече за мъртво тяло, а нашите хора, с изключение на Куен, толкова се страхуват от това. Сега всичко зависи от династията. Ако този нещастен престолонаследник наистина вземе властта в ръцете си, ще унищожи империята. Но това е „музика на бъдещето”, стига ни и днешната дисхармония. [...] 
        След заседанието на австрийската делегация с Билински отидохме в Партията на труда, където той разговаря надълго с много хора. [...] Аз говорих продължително с Ищван Тиса. Според Тиса сегашното развитие на събитията на Балканите не е опасно за нас, даже той, със „същите рицарски чувства”, счита, че развитието на балканските държави може само да бъде полезно за нас. Що се отнася до сближаването между австрийските и немските де­путати, каза, че е трябвало да стане по-рано, но по-добре късно отколкото никога. [...] 
8 ноември 1912 г. Днес от 10.00 до 1.45      общо съвещание на минис-трите по въпроса за босненските железопътни линии. С Билински го очаквахме от няколко дин, а и аз самият, имайки предвид станалите събития, предполо­жих, че каквито и пречки да възникнат, не е възможно да бъде пренебрегнат този въпрос. [...] Спорът продължи твърде остро от ляво и от дясно, на няколко пъти изглеждаше, че няма да се спо­разумеят, но накрая установиха текста на закона и споразумението за тарифите. [...] В такива случаи всеки гледа да си присвои зас­лугите. Във всеки случай обаче заслугата е на балканските народи, че победиха турците. [...] 
        След обяд - различни новини във връзка с войната. От една страна, че Монархията не може да търпи нахалните искания и пре­дизвикателното поведение па Сърбия; от друга страна девизът е мир на всяка цена. В действителност общественото мнение не може да оформи определена, ясна цел, което е естествено, тъй като това не е в сътояние да направи и самото външнополи­тическо ръководство.
        В 4.00 следобед - заседание на унгарската външнополити­ческа под-комисия, което продължи един час. Незначителни изказва­ния, с изключе-ние това на Куен-Хедервари, който се застъпи за Албания. Да си призная, лидерът този път беше малко повърхностен.
        В австрийската делегация отново се прояви разногласи­ето. Отмина-вам намесата в нашите работи, защото това е естест­вен процес на австрийското развитие, но на преден план излиза обстоятелството, че сега вече германският елемент сериозно търси взаимодействието на унгар-ците. Ще видим какво ще излезе? Моят министър[36] отпътува, пълен с надежди и със заслужено чувство за победа. Призна, че всъщност не той, а сърбите и българите са по­бедили, защото сега въпросът за босненските железопътни линии се превърна в международен. 
9 ноември 1912 г. [...] Вчера от 5.00 до 9.00 имаше съвещание в тукашната ми квартира по въпроса за жп-споразумението и за предло-жението, което предстои да бъде направено пред босненското провин-циално събрание; от унгарска страна участие взеха Нойман и сподвиж-ниците му; непрекъснато се караха и оставиха за доизясняване ня­кои подробности. Затова днес в 11.00 трябваше да отидем в ми­нистерството на търговията, където Бейоти[37] и Телески най-после дадоха съгласието си за окончателния вариант на текста. Телески изрази мнение, че няма да получим пари и че това решение на въпроса дължим само на българската и сръбската победа, защото всъщност Унгария и Австрия не биха се споразумели. Така се из­мъкнахме от бедата. Каза, че австро-унгарската банка има един милиард необезпечени ценни книжа. Тоест пресилването на нещата крие опасности, от страх пред войната. Но казва, че ако победи мирът, положението ще се подобри. С оглед на мирът обаче не препоръчвам пошло пиршество. 
10 ноември 1912 г. [...] Докато пишех тези редове ме посети граф Карой Куен-Хедервари, който междувременно разговарял с германския пълно­мощен министър Чирски[38]. Главната цел на неговото посещение беше да научи какво е състоянието на босненския жп-въпрос, тъй като в клуба му проглушили ушите. Разбира се, говорихме и за външно­политическото положение. В този песимистично настроен кошер, който представляват днес унгарците, той решително и хладнокръв­но ги поучава да посрещнат събитията със самообладание и да не се самооплакват. Изказването си за Албания е направил без знанието на Берхтолд и Лукач, за да се чуе в еднаква степен за запазването на Константинопол и изобщо цялата работа. Освен това нито германският пълномощен министър, нито той, нито Берхтолд могат още днес да видят нещата ясно. Бедата е там, че винаги заявяваме какво не искаме, а крайъгълният камък на по­литиката е онова, което искаме. [...] 
11 ноември 1912 г. Днес Франц Фердинанд[39] е бил при краля преди общите рапорти. Във всеки случай предстоят важни събития. [] 
        Бяx на обед у Буриан. Днес е бил на доклад при краля, кoйтo му казал, че има голяма нужда от него и всеки път подчертава, че не може да се лиши от такава сила. Затова го оставя в Мадрид само за кратко време. Кралят говорил за запазването на Албания, по той успял да разговаря с него само най-общо, защото не дошъл ред за най-интересната тема - Дарданелите, тъй като били предвидени рапорти.
        [Буриан] беседвал надълго с Берхтолд; това „безпомощно дете” му направило силно впечатление. Той се изказал толкова наивно и с такова невежество, че само след силно притискане се оставил да се разбере в какво всъщност се състои иеговата детинщина. Стана­ло дума за Дарданелите. За тях Берхтолд, който не знаел, че Черно море е четири пъти по-голямо от Адриатическо, отбелязал, че на руснаците трябва да се разреши излаз на Дарданелите без обезщетение (!), а в замяна да поеме задължението двайсет и пет години да не предприема нищо срещу тях. Чувал ли е някой подобно нещо, и това е нашият външен министър. Буриан смята, че Константинопол трябва да бъде столицата на Мала Азия, а великите сили да гарантират неутралитета му. Според Берхтолд Албания може да бъде задържана. Разбира се, разпространяват се панически слухове; адютантът Монтекуколи казва, че е изпратен ултиматум на сърбите. Берхтолд споменал пред Имре Карой, че ще има война. Записвам всички тези неща, защото са характерни. Има признаци на нервност. Тук всички вярват ведно – в мъдростта и опита на краля.
        Когато разказвал на Буриан впечатленията си от България, Ференц Крес[40] споделил, че ако българите са срещу нас, то това със сигурност е предизвикано от руснаците. Престолонаследникът остава тук. В общест-вото започва да се разпространява новината, че нещо се готви. Йодьон Хорват[41] съобщава, че в Мюнхен руският пълномощен министър е агитирал срещу нас в „Münhner Neueste Nachrichten” и ги е насърчавал за едно антиавстро-унгарско направление. Редакторът Мора е съобщил за това на канцлера Бетман-Холвег[42], който после наредил да потулят работата. Междувпрочем руският пълномощен министър е несръчен човек. Посещението на престолонаследника в Германия ще бъде ускорено. И това ще отнеме няколко дни. 
12 ноември 1912 г. [...] Настроението е много потискащо. Всички се боят от войната и от големия европейски пожар. В Малта англичаните са дали на двата немски крайцера 1000 тона въглища вместо 3000. Тук, у нас обмисляха дали да не върнат бойните ни кораби от Смирна. Твърди се, че Англия много се готви в случай, че нахлуването стане не при Белград, а откъм Рума[43]. С една дума, въздухът е нажежен. [...]
13 ноември 1912 г. [...] От 8.00 до 12.00 бяхме на обяд при кмета Ищван Барци[44]. [...] Там беше и Хазаи. Според Хазаи Русия се мобилизира. Утре Билински отива при краля. Той спомена ние да дадем на сърбите едно пристанище (!) [...] 
14 ноември 1912 г. Билински е прекарал повече от час при Н.В., който го е приел с голяма радост. [...] Днес е говорил по-успоко­яващо за външнополитическото положение. „Аз няма да отстъпя”, казал той. Сега лоялно Франц Фердинанд е с него и не прави забежки, вярва в германците. Изобщо не става дума да отстъпват на сърбите. [...] Вечерта - у Йеньо Форстер[45]. [...] Там беше и Буриан и стана ясно, че „майсторът” на „албанското” изказване на Куен-Хедервари е самият той. Сега го занимава въпросът за проливите. 
15 ноември 1912 г. Днес сутринта ме потърси Шуфлай[46] от Загреб. [...] Трябва да се прави хърватска политика, да се изведе една католическа ивица до Албания. [...] 
17 ноември 1912 г. [...] Днес Шаму Хазаи е бил при краля. Положението с Русия отново се усложнява, според сигурни сведения на западната руска граница има мобилизация. Вечерта в клуба Якабфи[47] се оплака, че в Торонтал и Бачка сърбите много са си вирнали носовете. Не народът, а полуобразованата интелигенция, адвокати, свещеници. [...] Не знам дали искат да изплашат обществеността с атентати, но страхът е всеобщ. Поведението на власите е точно такова, макар че официалната външна политика на кралството досега ги възпираше. Сред рутените също има движение. Част от поляците са русофили, а при тези условия да се подготвя руски пожар не е от най-приятните инициативи. Колкото повече продължава това – обясняващо се и с нашето страхливо поведение - положение, тол­кова повече се приближаваме къв всеобщата опасност. Подчертавам, че тези, естествено само ежедневни записки са непълни  и отразя­ват субективни впечатления. [...] 
19 ноември 1912 г. [...] Вечерта разговарях е Билински. [...] Най-сетне Билински заяви: руснаците са се „отъждествили” със сърбите и се мобилизи­рат; струпват войските си на границата. В отговор ние изпра­тихме в Берлин човек от генералния щаб; под въпрос е дали и те са получили същите сведения. Потвърдили са. Затова Н.В. изпрати Годфрид Хохенлохе[48] - зетя на ерцхерцог Фридрих[49] в Петроград със саморъчно написано писмо до царя, за да оправи работата преди решението. Хохенлохе заминава за Петроград утре, т.е. в петък, така че в неделя вече ще имаме новина оттам. Ако отговорът не е задоволителен, войната ще започне и то на три фронта - към Сърбия, Черна гора и Галиция, германците ще воюват с французите, англичаните и руснаците, с една дума възможна е световна война. Освен това и Босна ще създаде проблеми. Още сега ще започне увеличаването на числеността на армията. При това Офенберг е страхлив и не искавойна. Билински беше съвсем покрусен; аз – не. Войниците казват, че сега военната служба има повече предимства, отколкото по-късно. Правят си оръдия.
        Вечерта бях у Лукач. Вече открито говорят за мобилизацията. [...] 
20 ноември 1912 г. Според мен мобилизацията от страна на руснаците не е нищо повече от демонстрация. Те видяха, че външвана политика на Австро-Унгария е колеблива, т.е. че се страхуваме и затова ни оказват морален натиск, така че за това, което народите извъюват на Балканите, да благодарят не на Австрия, а на Русия. Аз не вярвам те да имат сериозни намерения за война. Вероятно това е отговорът на обсто-ятелството, че ние нанесохме последния удар на турците в първата реч на Берхтолд. Може да се стигне до война само, ако дипломацията наистина влоши положението и самата тя се намеси в някои подробности, които с трезва глава могат да бъдат оправени.Това е мое лично мнение. [...] 
21 ноември 1912 г. Сутринта с Билински на гроба на Калай. После той отиде при Буриан, а аз при Лайош Лоци[50] в Геоложкия институт. Лоци се радва, че вече е сложен край на висящия турски въпрос. Ще се освободи голяма територия за науката и стопанството. Имаме желязна руда само за осемдесет години напред; железните ни руди са слаби, но наверно нашата химия и металургия по-късно ще може да ги преработва с различни нови методи. Въглища още има, но имаме нужда от босненските въглища. В Босна може да се намери още петрол, калиева сол. Този наш храбър учен има изключително добри резултати и аз предварително се радвам, че ще работим заедно рамо до рамо. [...] 
5 декември 1912 г. [...] Обсъдих балканските дела с проф. [Константин] Иречек, който по удивителен начин е придобил силен учителски манталитет. [...] 
14 декември 1912 г. [...] Според тукашното официално съобщение външнополитическото положение дава знак за възникването на напре-жение и за подобряването на дипломатическото положение. Във военно отношение обаче изглежда, че че турците са напреднали или поне така смятат и се стремят стоически да замажат досегашните поражения. Външният министър смята, че все още е възможно мирно решение. [...] 
16 декември 1912 г. [...] Като че ли днес външнополитическото положение е отново по-благоприятно. Русия и Сърбия не искат война. Тази информация Билински е получил при един дълъг разговор с Берхтолд и днес я е телеграфирал на Потиорек. От друга страна, се чува новината, че казаци са преминали руската граница и са предоставили оръ­жието си. Би било наивно обаче от тази мозайка да се празят окончателни заключения.
        По обед разговарях с граф Монтс[51] - бившият немски пълномо­щен министър в Рим. По обичайния за него начин нарече почти всички магарета, а едно истинско магаре определи като умен човек – това беше бившият му австро-унгарски колега в Рим[52]. 
        Според него една от причините за упадъка на Турция е Ерентал, а другата - Джолити[53]. Ако италианците не нападнат турските брегове и острови, няма да се наложи Дарданелите да се отрупат с оръдията от Кириклисе. Балканските държави използваха момента, когато турците призоваха новобранците си и уволниха отслужилите войници, така че новата войска, която наброяваше само по 170 души на рота, така да се каже попадна в кладницата. Според него (но това не е вярно) никой не е можел да знае, че ще има война; самият Фердинанд също не искал вой­ната, единствено Никита[54] не го интересувало и я започнал. Той смята, че ако Шефкет паша[55] поеме главното командване, все още може да настъпи обрат. [...] 
10 февруари 1913 г. [...] Днес пристигна отговорът на писмото до царя, донесе го Хохенлохе, който е много настинал и веднага си легна. Тези дни ще науча какво има в писмото. Излизането на нашия албански кодекс се очаква този месец. 
        Тук е и Зурани, албанецът. От него узнах, че са ни пробвали. Първо-начално турското правителство искало да контрабандира по нашия канал 30 000 броя оръжие. Най-напред сме се съгласили, но след това външните работи отказали, после военните ги пристиснали да се съгласят, но когато Франц Фердинанд пристигнал от Берлин, отново отхвърлили. Партиите на мира и на войната не са могли да се споразумеят дори за това малко „парче месо”. Черногорците ще завземат Скутари[56] и ще останат там. 
11 февруари 1913 г. Германският пълномощен министър Чирски е говорил вчера с Билински. Според него е решено Скутари да е за Албания, а Черна гора ще компенсират с едно плодородно плато. [...] 
12 февруари 1913 г. Днес външнополитическото положение отново е смущаващо. Власите са изключително раздразнени. Ругаят Германия, Австро-Унгария и Русия, тъй като българите гледат на тях от високо. Преобладава убеждението, че руснаците вероятно са уверили българите, че докато трае войната, те ще са на страната на Балканския съюз и бълга-рите се надяват на това. Опасно е обаче, че на власите ще им писне от това положение и може да нахлуят и тогава ще настъпят усложнения. Що се отнася до българите, през първия период на войната на всеки четири дни издаваха по една кратка телеграма, сега високо говорят за 15 000 турци загинали, т.е. лъжат. Признават обаче, че сега турците се бият много по-добре. От друга страна обаче турците също се стремят към мира, т.е. нямат пари. Черногорците още не са завзели Скутари, но кой знае дали няма да настъпят след няколко дни, а тогава ще бъде трудно да бъдат изгонени оттам, още повече, че това ще струва извънредно много жертви. [...] 
13 февруари 1913 г. Днес общото министерство на външните работи ни изпрати резултатите от преговорите, водени от представителите на двете правителства[57] с балканските държави под председателството на Викенбург[58] за икономическите изисквания, които ще бъдат създадени след войната. Прочетох ги; проблемът е, че двете правителства не са на съвсем едно и също мнение и има толкова много точки, че не се знае дали съответните държави ще се съгласят? Не знам доколко е приемлива митническата общност с Черна гора; що се отнася до Херцеговина смятам, че ще има политически последствия. 
        Днес голяма паника в двора: Билински поискал Берхтолд да го приеме в 11.00, но той се обадил по телефона, че има аудиенция при Н.В. и го моли да дойде следобед. Външният ни министър се обадил, че отива по военни дела; от това Билински си направил извод, че или Одрин е паднал, или Скутари. Най-накрая се оправдаха с един от слугите. 
15 февруари 1913 г. [...] Завчера румънско-българският мир придоби неприятен обрат, какъв – не знам, но каквото и да е станало, със сигурност и по отношение на него сме както с Русия. За двореца е добре, но за Унгария аспирациите на власите са също толкова опасни, даже по-опасни отколкото тези на сърбите. 
19 февруари 1913 г. [...] Днес говорих открито с Билински. [...] Когато са присъствали на първия общ министерски съвет, Чирски извикал навън Берхтолд и му съобщил, че румънският крал е телеграфирал на германския император да спаси династията му, защото ако започне война, руснаците ще настъпят. В отговор германският император телеграфирал в Петербург, за да убеди руснаците да не се намесват. Не знам доколко е достоверно това – твърди се, че Билински казал това на Кух[59]. Въпреки че румънско-българският конфликт утежнява положението, може би не всички детайли отговарят на истината. Следобед ме посети Погачер, който казва за Албания, че в Рим са писали само за общите становища, но засега не са получили отговор. Положението още е критично. [...] 
22 февруари 1913 г. [...] Дълга вечер с Билински. [...] 
23 февруари 1913 г. Снощната сбирка у Билински беше пренаселена. [...] Разговарях с Кробатин: първо, не е състоятелно това, че той им е обещал нещо; разговарял е с началника на генералния щаб и въобще са се договорили, че тази дата не е подходяща за разрешаването на проблема и в този смисъл писали на Билински. Хохенлохе едва снощи е разговарял с Н.В. Руснаците са казали, че те ще се разоръжат, ако и ние се разоръжим. Да, но именно там е въпросът – ако ние се разоръжим, дали и те ще го направят? Имаме ли си доверие?! Договорили са се ние да им съобщим кога ще пристъпим към разоръжаването, за да започнем едновременно. Що се отнася до Скутари нашите военни биха склонили да отстъпят и дори да не вземат под внимание Албания, sind ja lumpen[60], ако черногорците ни дадат Ловчен. Цял час намиращият се в леглото си Берхтолд „напада” Кробатин. [...] 
27 февруари 1913 г. [...] Следобед разговарях с Билински, който бе посетил Берхтолд. Демобилизацията по северната граница е факт. Ако Скутари не падне и затова разкарат Николай, ние го връщаме. [...] 
13 март 1913 г. [...] Сръбският пълномощен министър Йованович[61] при Билински. Билински им вярва и говори със сърбина[62] с пълно доверие; според него за нас по-полезни ще бъдат сърбите отколкото българите. [...] [Билински] сега е сърбофил. Това е дипломатът, а Берхтолд го е упълномощил и може би дори нещо по-лошо. Берхтолд иска да пита сръбския пълномощен министър Йованович защо руснаците са добавили към комюникето, че Австро-Унгария няма искания?!![63] 
        [...] Всичко, което написах за Билински, ми каза Кух. Следобед, От 5.00 до 5.30 ч. бях при Билински. [...] В общи линии казаното от него съвпада с казаното от Кух, само добави, че днес той отново ще упълномощи Берхтолд. Факт е, че той е повече за сърбите отколкото за българите, защото те са му по-близки. [...] Сърбите са готови да преговарят въз основа на това, което им представихме; според пълномощния министър народът иска мир и споразумение с нас. [...]  
2 април 1913 г. Външнополитическото положение се затяга. Както изглежда Берхтолд взема решения слабо и повърхностно; никой не смее да му противоречи. Оттук нататък ще се носи след събитията. Никита не се занимава с Европа”, възможно е, даже е сигурно, че и руснаците поощряват моя Билински, а сърбите просто го мамят и чрез него и Берхтолд. От тяхна гледна точка те действат умело.
        Хорват разказва от Мюнхен, че германците просто гледат с пренеб-режение на нашата политика; сърбите пък не я разбират; разбира се, че нея схващат, защото е безмислена.
        Днес видях в министерството на външните работи двуглавият орел. Със сигурност с една глава ще лети по-лесно отколкото с две. 
3 април 1913 г. [...] Що се отнася до въшнополитическото положение самият министър признава, че сърбите са го измамили, но не само него, а и цяла Европа. [...] 
5 април 1913 г. [...] Завчера Билински е разговарял с германският пълномощен министър Чирски, който е казал следното: сега вече стана война и те двамата вече са си разделили Сърбия!!! Кух вярва на това и прави големи заключения. [...] 
6 април 1913 г. [...] Снощи Хойос, шефът на кабинета на Берхтолд, нареди да извикат Билински. Следователно ще има война, толкова хитро са действали, че само така може да се разреши проблемът. Но ще чакат пет-шест дни, докато успеем да спечелим Англия на наша страна. 
        Това е казал Кух (sic!), който естествено се страхува от всичко, говори за ужасна конюнктура. [...] 
8 април 1913 г. [...] Вчера сръбският пълномощен министър в Белград отново уважи Билински с присъствието си. Сръбският посланик разправя, че те са спазили календара и са изчакали решението на Лондон-ската конференция, но то е закъсняло. По принцип Билински се държал приемливо и следобед посетил Берхтолд. Следобяд много възбудено ми даде знак, че или ще има Велика Сърбия, или ще я разделим. Сега Берхтолдиска война, предполага се, че и кралят я иска, но вчера преди обед Конрад[64] е бил при Берхтолд и се страхува. Сега чакат само коопери-ране с англичаните. Ще окупираме Белград; Билински се бои, че не знаем какво да правим с южните славяни! Австрия няма да ги отстъпи на Унгария!! Нито пък ние. Скутари е casus belli[65]. Всичко това само се говори. [...] 
9 април 1913 [...] Днес говорих с Билински. [...] Билински потвърди, че не е дошло времето да се каже сега да се разреши южнославянският въпрос. Казал е на Н.В., че не е осъществено мирно споразумение със Сърбия, защото сърбите лъжат, но тогава тя трябва да бъде поделена между Румъния, България и нас. Миналият път му казах, че трябва да я присъединим към нас; той предал това на Н.В. Днес пак разговаряхме по този въпрос. В Унгария няма да се намери никой, който да приеме този подарък, това казвам само аз. Билински: когато настане мир и тишина, ще се намери в Унгария държавник, с когото да може да се разговаря; идеята на Билински е тя да е обща територия; болен; тогава ще го загубим. [...] 
11 април 1913 г. [...] Днес обядвах с Монтс, бившият германски пълномощен министър в Рим. [...] Постоянно бъбреше, че ако не можем да дадем Солун на гърците, тогава да не се дава и на българите, а да бъде международно пристанище; това би било от полза и за тях, и за нас. Хубаво, казах му аз, ама идеята би трябвало да дойде от Берлин. Той каза, че ще пише на Ягов[66], а аз да напиша на Сьодени; няма да го направя, но ще уведомя Берхтолд. 
        Отново обмислих цялата работа. Сьодени е способен да се позове на мен, следователно просто написах на Фридеш Сапари. Идеята на Монтс е съвсем правилна. Да подсилим прекалено българите не е съвсем в наш интерес; истина е, че и гърците не струват много, но от етнографска гледна точка морето е тяхно, по-скоро да мислим какво ще стане с Мала Азия. 
14 април 1913 г. [...] Следобед в 4.15 съвещание по въпроса със заема за босненските железопътна линия. [...] Берхтолд каза, че българите все пак искат да влезат в Константинопол; вече са докарали тежки обсадни оръдия. Франция и Русия обаче ще организират (sic!) демонстрация, ако това се случи. 
19 април 1913 г. [...] Кух ми съобщи, че в 1.00 го е посетил Берхтолд; войната е на прага ни. Собщението на Берхтолд ми беше предадено в този вид. Вероятно ще избухне война между българите, сърбите и гърците. Българите се готвят, вече е имало сблъсък между тях и ако българите бъдат разгромени, ние ще се намесим и ще разделим Сърбия между Румъния, България и нас и че това е вече направено достояние на българите по подходящ начин. Надяват се, че руснаците няма да се намесят междувременно, защото и българите са славяни. Това е най-аван-тюристичната политика, което, ако е верно, означава само регистриране на положението в момента. Вестниците представят нещата другояче и сърбите не искат да се карат. Но аз го записвам, защото в това объркано развитие на събитията всичко трябва да се записва. [...] 
9 май 1913 г. Вчера ме посети Миклош Янко, който се готви за Париж като австро-унгарски комисар на европейската конференция за уреждането на турското наследство. Той познава най-добре Константинопол и турската душевност. И двамата считаме ликвидирането на Османската империя само за начало на агонията, защото въпросът за Константинопол още чака своето уреждане. Турците няма да се променят. По време на обсадата на Чаталджа в Константинопол един турски вестник съобщил за създаването на турско-български съюз – точно, когато врагът бил пред портите им - публиката приела работата с пълна симпатия. Гадаели, ако българите влязат, дали султанът ще се предаде или ще има достатъчно морални силида доплува с кораба си до другия бряг. Самият Махмут Шефкет паша казал, че при Чаталджа ще могат да се удържат само няколко дни, ако от Одрин пристигнат тежките оръдия. Българите не влезли в Константинопол само поради желанието на руснаците. Самите те [турците] били убедени, че един хубав ден ще се събудят и българите ще са го превзели, малко гърмене и край. Когато Енвер паша[67] направил преврата и убил министъра на войната, хиляди хора стояли безмълвно, малко се усмихвали, но нямало никакво въодушевление, всичко било само апатия.
        Двамата Янко] установихме, че подкрепата за българите е грешка; грешка е да се вярва, че те няма да могат да се споразумеят с руснаците срещу нас, защото интересите им са противоположни. Всичко това са само празни прикази и погрешно разбиране на балканския характер. [...] 
15 май 1913 г. Днес най-сетне след голяма борба се добрах до Билински. [...] Според Билински Лукач ще си тръгне след сключването на мирния договор, но то може да продължи още няколко месеца, даже, ако се сбъднат опасенията на Берхтолд, предстои ни сръбско-българска война, но аз засега не вярвам това да случи, въпреки слуховете. [...] 
19 май 1913 г. Завчера при Билински е бил сръбският пълномощен министър във Виена и е поискал отговор на въпроса до вторник: ако избухне война между България и Сърбия, дали Австро-Унгария ще застане на страната на България. Това ми съобщи вчера Кух, но така формулирана работата е толкова наивна, че не ми се вярва. После днес в 10.30 Билински отиде при Берхтолд, за да му докладва. 
20 май 1913 г. [...] Външнополитическата ситуция е сложна. Аз не вярвам в сръбско-българската война; нито една от двете страни няма да ни направи тази услуга. [...] 
24-28 май 1913 г. На 27-ми вечеря у Кух с Константин Билински. [...] Външнополитическите новини: очаква се българо-сръбската война и тогава! Тогава какво? Нищо няма да стане или някакъв нескопосан край, но да се успокоим – колкото и да е облачно небето, едва ли ще излезе война от това. [...] Днес нашият министър Билински се оплака, че не знае нищо за сръбските преговори; Висенберг не му казва нищо, а банките са осъществили преговорите още на 26-27-ми. [...] 
29 май 1913 г. [...] Речта на Пашич[68] в Белград е била много умела – от сръбска[69] гледна точка; да накараш сърбите[70], които винаги лъжат, да ти повярват, че казваш истината. Говорил за нас пренебрежително и вероятно с право. Разбира се, българите няма да се излъжат. 
        В Лондон Грей[71] просто нареждал на сръбските и гръцките пратеници, но ръководи много умело Тройният съюз, а ние сме статисти. Така възприемат нещата мислещите хора, но това е само последствие от досегашното ни поведение. Ще повярвам във войната между Сърбия и България само, когато войските нападнат; пари няма да получат, но на Балканите се бият и без пари.
       [Берхтолд при Билински] [...] Според него [Берхтолд] речта на Пашич е изострила положението, обаче в България Тройният съюз и Германия усърдно работят за мира. Е!? 
31 май 1913 г. Вчера са принудили балканците да сключат мира. Засега така ще помирят Сърбия и България. В допълнение ще спомена още, че след като изслушал един доклад на Берхтолд, Н.В. е казал на Билински: западните сили са доволни от нас. Хубаво дребно свидетелство! [...] 
7 юни 1913 г. [...] След 1.30 при Берхтолд. Каза, че е предал албанския кодекс на краля и на ерцхерцога. Последният обеща да го прочете, защото той все пак знае дотолкова латински. После показа пристигналата днес телеграма от лондонския пълномощен министър, в която съобщава, че съвещанието е приело да се прекрати турската отговорност; второ, не искат княз, а един привременен управител; и после международна контролна комисия (!). Какво ще контролират? Обсъди всичко точка по точка, пита за мнението ми, което му дадох, но доколко ще го приеме, кой знае, защото не е наясно с работите и казва, че международния контрол не може да бъде отхвърлен, защото и Италия го иска. Разбира се, така е, защото не разговарят с него последователно. На Мерей[72] веднъж му пишат едно, друг път – точно обратното. Спестявам детайлите. Казах му, че първо ние трябва да сме наясно и да изработим устав. Казва: да, ама това най-напред да го съобщим на срещата. Добре, казвам, ама да се направи подготовката. На това той отговори, че възлага тази работа на мен. Казвам, добре, но за това е необходимо време и помощни средства. [...] Разделихме се с това, че той в министерството си не чува гледни точки. Да, отговори, защото когато Погачер извикал Конрад, за да му разбере становището му направо от него, тогава той не казал нищо, тъй като не искал да говори с никого, само с министъра си. Е, така, разбира се, не може да има информация, а и самият той не приема съвети.
        Междувпрочем козът му [на Берхтолд] се прецака. Руснаците направиха мир между българите и румънците. Добра перспектива. Сега в Белград и София доминират руските посланници и искат нов балкански съюз срещу нас, Босна и Херцеговина! Ще дойде реда и на Трансилвания. А ние, горките, [т.е. той - вярвахме], че ще се обединят в наша полза, и даже някои си мислеха и за съюз с гърците! Сега вероятно даже би се бил, но вече е късно. Оставаме си достойни магарета. Днес Константин Билински разговаря с Хойос, шефа на кабинета на външния министър, чийто мисли, естествено, не мърдат нито напред, нито назад, и разбира, че стоим на празен перон. Вебер, началник-отдел в канцеларията на Н.В., се пита дали няма да дойде ред и на нашето разпадане? Говорил и с Шизл[73]; той също се жалва от положението. [...] 
15 юни 1913 г. [...] Вечерта се срещнах с Константин Билински. Той [...] говорил с Берхтолд, но накратко, и с Погачер; според него работата я е довел дотам, че сега ad absurdum[74] води лондонската конференция и търсят споразумение с италианците. Искат да намерят един княз, който да бъде избран от тамошното народно събрание, и той да организира вътрешното устройство на страната; едновременно с това създават финансова кооперация с италианците, с което се заел той [Билински]. Даде ми и мемоара си, който изпратил на Берхтолд, и организационния план на Кемал бей[75]. Последният е изключително повърхностен, само нахвърляни неща, от които няма да има никаква полза. Надявам се да се спася от цялата тая албанска работа. Още повече след като днес чух една новина от д-р Хорват, според която албанците, пренебрегвайки Австрия и Италия, се обърнали директно към Берлин и искат с германски капитали да се направят независими от уважаемите защитаващи ги сили. Това е балканецът – такъв, какъвто го е създал Бог.
        Предмет на разговора ни представляваше писмото на царя към Балканите. Славянският въпрос!” Отговорът на Фердинанд също заслужава внимание. Интересната новина е (ако е вярно), че от две седмици Берхтолд се предлага на българите чрез посланика си в София[76], но те дори не му обръщат внимание. 
18 юни 1913 г. [...] Миналият ден сръбският посланик бил при Билински, за да се оплаче, че ние не се демобилизираме в Босна. Т.е. сръбското правителство се бои, че ако евентуално нападне с България, ние, както винаги, сме зад гърба му. [...] 
26 юни 1913 г. [...] От наша гледна точка, външнополитическото положение е възможно най-тъмно. Понастоящем Италия е господар на Балканите. Това не може да се оспорва. На известна помощ можем да се надяваме само, ако противниците ни се окажат неумели. 
28 юни 1913 г. [...] Вчера Билински разговарял с Берхтолд. Външният министър още не знае какво е станало в Белград? В Румъния са против нас, тъй като успехът им не е пълен, настроението не е добро и те, естествено, са със съседа на съседа си – със сърбите. В Балплац, както Билински, така и Берхтолд сега откриват, че в Сърбия искат да се присъединят към Монархията и не знаят дали това не е стар трик, т. нар. течение на Прогресивната партия на Гарашанин и Милан[77]; даже забравят, че Милан многократно е предлагал Сърбия на Монархията. Извод: от историята никой не си е взел поука, по-точно – забравили са я. [...] 
        Всеобщо неприятно поражение – румънците ни подведоха. Е, сега вече поставихме българите в странно положение. [...] 
3 юли 1913 г. Днес с Билински. Старецът го интересуват само службите и новото им разпределение. [...] Едно утешение има историкът, наблюда-вайки балканските проблеми: руската дипломация също толкова недално-видна и неумела като нашата, макар и да е по-хитра. Всъщност „нашите добри приятели” румънците все пак се страхуват. Сърбите лъжат. Ако победят българите, за нас това отново означава тежки времена за вбъдеще, защото нашите сърби ще навирят нос. Следователно „нашите добри приятели” румънците се раздвижват, това вече е сериозна работа. 
4 юли 1913 г. Напоследък поради много ми заетости нямах време за друго, освен за четенето на документите по източнорумелийската мисия. За актуалните събития разбрах само от вестниците. Моят министър почти всеки ден се осведомява за текущите събития чрез отдела на предсе-дателя на кабинета на външния министър, но тези съобщения не дават  по-подробна представа от откъслечните вестникарски новини. Едва сега, когато превъзнесените от виенската политика румънци, които през 1908 г. възпря от война Германия (възможно е тази дата да се отнася за миналогодишните сражения), както изглежда са придобили хъс за война с разрешението на германците и са мобилизирали едновременно всичките си военни корпуси. Макар че виенският кабинет отдавна знаеше за това и вече осем седмици се опитва да посредничи между София и Букурещ, не е успяло да постигне никакъв успех. Веднъж българите отстъпиха, друг път румънците се запънаха и обратно, докато накрая, както дочувам, българите са склонили да предадат воркйеновския триъгълник, но румънците са изгубили търпение и не отстъпват „България да нарастне много”. Следо-вателно този скъпоценен набор на Тройният съюз, ако и да не се обърне срещу него, няма да е вече и с нас.
        Тази сутрин, т.е. снощи, външнополитическият кабинет телефонира, че ако румънците, които ние съветваме, са преминали разрешената от българите граница и, ако сърбите и гърците победят българите, ние се мобилизираме и влизаме в Сърбия.
        Не повярвах много на това съобщение, което по телефона беше прозвучало така решително. Днес, след това, Билински е бил при външния министър почти в продължение на час. Върна се доста уморен и констатира, както му бях казал предварително, че е говорил предимно той. Разбира се, да повториш всяка фаза на едночасов разговор не е възможно – нито за него, нито пък за мен, но обобщението, че според Билински или трябва да се мобилизираме и тогава да обявим война, или да уредим въпроса по мирен път. Ако българите претърпят поражение, трябва да се нахлуе не само в Сърбия, но и в Санджак и да се създаде граница с албанците. Не трябва да се повтаря мобилизацията и после да се отменя. В отговор Берхтолд говорил със заобикалки и даже се затруднил, но после се уплашил, както изглежда, от отговорността и не вярвал, че ще убеди Н.В. Според Билински той дал за пример Бисмарк, който след дълги битки все пак убедил стария император Вилхелм. В такива случаи не трябва да се боим от отговорност, защото в политическия живот има всякакви рискове. Берхтолд се колебаел с любезна и миловидна усмивка; казал, че тази вечер ще отиде в Ишл, при краля и изглежда клонял към някакво решение. Споменал, че Буриан не е за завземането на Санджак, защото смята, че Черна гора е бедна, и това няма да ни навреди. В това отношение обаче Буриан не е прав, защото той все още е на позицията от 1908 г.
        Трябва да признаем, че самият Билински не вярва много в резултата, но все пак е изпълнил дълга си, както казва.
        Обядвах у Буриан. Под секрет ми съобщи, че до 1.30, по време на пълно заседание у Берхтолд е работил върху едно указание, което ще дадат на германския пълномощен министър. Той споделя схващането (което днес всички споделят), че не трябва да се допуска унищожаването на България; ние, унгарците (за чиято сметка Виена провежда тази опасна влашка политика) имаме двоен интерес българите да не се помиряват скоро с румънците за наша сметка. Sub rosa[78] разбрах у Буриан, че що се отнася до Санджак днес положението е различно от това през 1908 г. и че напразно търсим аргументи да се противопоставяме. Фактите са по-силни. От унгарска гледна точка положението се е подобрило дотолкова, че сега Буриан всеки ден уведомява Тиса, който се отнася към него с разбиране. Освен това Буриан не вярва, че българите ще претърпят поражение от сърбите и гърците. Той добави, че българите всъщност са искали мирно решение, но са предприели война, защото са били убедени, че Петербург ще ги оправдае. Победите на сръбите са лъжливи. (Но днес следобед положението изглежда по-сериозно.) [Буриан] с удоволствие служи на Тиса; критикува и румънската политика, сега обаче от унгарска гледна точка. 
        В 1.00 у Берхтолд. Кашлеше. Предадох му изготвеното от мен извлечение от източнорумелийските документи, че сега вече не може да става дума за интернационален статут. Говорихме за Румъния – колко погрешно я познаваме (Билински също го призна, каза той.) Ще спре Сърбия, ако много започнат да побеждават, така, както навремето го направи Кевенхюлер[79], но това го каза толкова ласкаво, че чак не може да се опише. Признавам, че не познава психиката на балканските народи, откъде да я познава? Аз му обясних карловацката и босненската автокефалия, подготвям я за печат, т.е. правя предварителни проучвания, ще ходя в Албания, което той одобри, ще пише на италианците.
        После ще говоря с Константин Билински в тази посока. 
        Следобед 5.00-7.00, у Билински по повод на рудите[80] – подготовка за Тиса. 
5 юли 1913 г. Българите, както предварително каза Буриан, действат по план, днес с малко думи, но твърдо заявяват, че са победили. 
10 юли 1913 г. Подготвям отпуската си. Снощи Кух е вечерял у Буриан. Впечатлението му е, че във външното министерство са увесили носове. Военните искат на всяка цена да се мобилизират срещу Русия, а срещу Сърбия – не. Буриан се стреми да подкрепя позицията на Берхтолд да не отстъпва, защото Сърбия на всяка цена ще нападне, ако ние се мобилизираме срещу Русия и не трябва да се поставят под съмнение договореностите на Тройния съюз, като не се придържаме към дословното им съдържание. Във всеки случай както изглежда сега на повърхността изплуват две тревоги. Едната – Тройният съюз вече не е толкова силен, колкото преди, и другата – що се отнася до Румъния нашата политика не беше достатъчно умела. Въпреки че видяха важността й, дори работеха по нея, но някаква грешка трябваше да се случи. Казват, че Н.В. много се сърди на външния министър. Но това е само весникарски източник. 
        Днес ме посети Редл – началник-отдел в търговското министерство, който работи усилено по албанските въпроси и ужасно тормози унгарците. Благодаря на Бога, че успях да се отърва от него.
        Обядвах у Буриан. И той вече започва да разбира, че работите на българите не са блестящи. Казва, че много се старае да окаже въздействие върху външния министър, но човек напразно дава съвети, защото е лесно да ги даваш, когато ги осъществява друг, който не може да се впише в съответния начин на мислене и впоследствие често променя плана. Необходимо е голямо хладнокръвие. Казва, че споделя възгледите си при всеки удобен случай. Факт е обаче, че той безусловно е вярвал в победата на българите, която, както се вижда, не последва. Имаше общо три възможности: а) или българите побеждават, б) или сърбите побеждават, в) или се изморяват. Изглежда налице е тази последната. Днес българите са се обърнали към всички европейски велики сили и ръководната роля поема Русия. Буриан вижда главната беда в поведението на Румъния, която не дава отчет за плановете си и не е съобщила за намеренията си. Изобщо досега румънската политика не е била много успешна, защото те приятелски, но твърдо оказаха влияние върху сродните им народи и наред с това не рискуваха нищо. Аз от своя страна считам, че съществува вероятност от разпалването на европейски пожар, но никой не се заема с кървава битка от добри намерения. 
26 ноември 1913 г. [...] Днес „Matin” обнародва сръбско-българското споразумение, за което тук също са знаели. Това съобщение подейства като бомба. Сега започват да спорят на тази основа. Вече е все едно как е било; едно нещо е сигурно – нашата политика не беше на високо равнище. Не размишлявам дали Балплац е знаел за съюза, но смятам, че – да, знаели са. 
        Днес в австрийската делегация изслушах речта на социалиста Еленбоген[81]. Форгач казва, че тук са знаели за наличието на сръбско-българското споразумение още през пролетта, но Берхтолд не посмял да каже за него, защото се е боял отново да не се размъти водата. Прекалено нервен е, не вярвам дълго да издържи. Билински казва, че тъкмо заради това споразумение не е искал да приеме цар[82] Фердинанд тук във Виена. Бедниият Берхтолд - не може да се възползва от оръжията си. [...]  


* * *


Dr Lajos Thallóczy’s Diary about Bulgaria and Austria-Hungary’s Foreign Policy during the Balkan Wars (2 June 1912 – 26 November 1913)



Penka Peykovska
Institute for Historical Studies – BAS

Summary

The present publication contains excerpts from a very interesting historical source - the personal diary of the Hungarian historian, archivist and high public servant Lajos/Ludwig Thallóczy (1857-1916).
The diary’s author was an excellent expert in Eastern European and the Balkan affairs, founder of the modern Hungarian Balkan Studies. He entered Austria-Hungarys political life in early 1886, when he moved from Budapest to Vienna to work as a secretary and closest assistant of Benjamin Kállay, who was then Austria-Hungarys concurrently imperial minister of finance and administrator of the condominium of Bosnia and Herzegovina. Subsequently Lajos Thallóczy was head of the Court Chamber Archives to the Austro-Hungarian common ministry of finance, a professor in Hungarian history and law at the prestigious Austrian schools of Terezianum and Consular Academy. Since 1908 he had been head of department at Austria-Hungary’s common ministry of finance; during the Balkan wars he was Real Internal Privy Counselor. Shortly thereafter Thallóczy entered the department of 3rd rank - the highest official level for a civil servant in the monarchy. In 1915-16, he was the civil counselor of the military administration in occupied Serbia.
Lajos Thallóczy began to write his diary in 1887; his notes were almost daily until his death in 1916; he put them down with a clear conscience and ambition that his diary would become an invaluable historical source for future generations. The manuscript consists of several thousand pages and contains unique information coming from “kitchen” of political life in Austria-Hungary and concerning Monarchy’s foreign policy, its fight against Russia in the Balkans and its relations with the great powers, political life within Hungary and some Balkan countries (Serbia, Bosnia-Herzegovina, Bulgaria, Albania, Montenegro).
Lajos Thallóczys diary is kept at the Manuscript Department of the Széchényi Hungarian National Library and is a historical source well known within the scientific community in Central Europe, but little used so far. This publication includes the information from the diary which refers to the period of the Balkan Wars. The original notes were shorthand written because of the classified information and were subsequently deciphered by Thallóczys secretary János Peregrényi. We have done only a selection From this particular converted typewritten version, since there except the information on the Balkan Wars a lot of other events from domestic political life in Hungary and the Balkan states, authors everyday life, etc. were  simultaneously recorded. Our starting point for the selection of information was the way Thallóczys diary reflected Bulgaria’s participation in the Balkan Wars on the background of Austria-Hungary’s and other great powers’ policies.

[1] По-подробна биография на Лайош Талоци сме обнародвали в Известия на държавните архиви (т. 64, с. 202-206) при издаването на негов пътепис за България от 1881 г. За политическите възгледи на Л. Талоци и неговата българистична дейност вж.: Пейковска, П., Българо-унгарски научни взаимоотношения, ХІХ-средата на ХХ в., С., 2005, с. 39-43, 77-84; пак тя (съст.), Унгарски учени за България. С., 2003, с. 103-143, пак тя, Българските общности в Унгария през ХІХ-ХХ в. Миграции и историко-демографска характеристика. С., 2011, с. 219-221. 
[2] Tömöry M., Bosznia-Hercegovina annektálásának történetéből. Részletek Thallóczy Lajos naplóiból. – Századok, 1966, 4-5, pp. 878-923.
[3] Dr Ludwig Thallóczy - Tagebücher. 23.IV.1914-31.XII.1914. Herausgegeben von Ferdinand Hauptmann – Anton Prasch. Gratz, 1981, 440 pp.
[4] Quart. Hung. 2459/20 (31.08.-12.11.1913), Fol. Hung. 1677, Vol. II (1.01.1912-27.08.1914).
[5] Янош Телески (1868-1939) – унгарски политик и финансист, член на Унгарската академия на науките; министър на финансите на Унгария (22.04.1912-15.01.1917); вътрешен таен съветник.
[6] Леон Билински (1846-1923) – полски и австро-унгарски политик; министър на финансите на Австрия (1895-1897, 1909-1911); общ министър на финансите на Австро-Унгария (20.02.1912-7.02.1915) и като такъв и губернатор на Босна-Херцеговина, чието управление е под юрисдикцията на общото финансово министерство на Австро-Унгария.
[7] Според Берлинския договор Босна-Херцеговина е окупирана от Австро-Унгария за 30-години; реокупирана е през 1908 г.
[8] Граф Леополд фон Берхтолд (1863-1942) – австро-унгарски политик и дипломат; пълномощен министър в Санкт-Петербург (1906-1911); общ външен министър на Австро-Унгария (17.02.1912-13.01.1915). Води антисръбска политика; подкрепя създаването на Албания, която затваря Сърбия за Средиземно море. По време на балканските войни счита, че трябва да се воюва срещу Сърбия. 
[9] Граф Алоис Лекса фон Ерентал (1854-1912) – австро-унгарски дипломат и политик; пълномощен министър на Австро-Унгария в Букурещ (1895-1899) и в Санкт-Петербург (1899-1906); общ министър на външните работи от 24.10.1906 г. до 17.02.1912 г.
[10] (Лат.) Сякаш, като че ли.
[11] Оскар Потиорек (1853-1933) – австрийски генерал, австро-унгарски губернатор на Босна и Херцеговина от 1911 до 1914 г.
[12] Гацко – селище в югоизточна Босна.
[13] Барон Самуел Хазаи (1851-1942) – генерал, министър на отбраната на Унгарското кралство от 1910 до 1917 г.
[14] Ласло Лукач (1850-1932) – унгарски политик; министър на финансите н Унгария (15.01.1895-15.06.1905, 17.01.1910-22.04.1912); министър-председател на Унгария (22.04.1912-10.06.1913).
[15] Граф Ласло Сьодени-Марич (1841-1916) – австро-унгарски дипломат с унгарски произход; пълномощен министър в Берлин в продължение на 22 години (1892-1914). Приятел на кронпринца Рудолф и на германския император Вилхелм ІІ, ползва се от изключителното доверие на Франц Йосиф І. В много близки отношения с Л. Талоци и редовно му съобщава политически факти, които заслужава да бъдат отбелязани от историческа гледна точка; тях Талоци често записва стенографски.
[16] Граф Фридеш Сапари (1869-1935) – унгарски дипломат и земевладелец. Дипломатическата си кариера започва през 1899 г. като аташе в Италия; аташе в Берлин (от 1903 г.), секретар на австро-унгарското посолство в Мюнхен (от 1907 г.). Началник на кабинета на общия австро-унгарски външен министър Ерентал (10.12.1909-20.04.1912); ръководи Втори (политически) отдел в общото външно министерство (20.04.-1.10.1912). Австро-унгарски пълномощен министър в Санкт-Петербург (1.10.1913-6.08.1914).
[17] Граф Александър фон Хойос (1876-1937) – австро-унгарски дипломат. Започва дипломатическата си кариера през 1900 г. като аташе в Пекин; след това заема същия пост в Париж, Белград и Берлин; съветник в австро-унгарските посолства в Щутгарт и Лондон (от 1905 г.). По време на босненската криза (1908) е изпратен с мисия в Берлин, за да лобира за германска подкрепа при анексията. През април 1912 г. е назначен да ръководи кабинета на австро-унгарския външен министър Берхтолд – пост, чиято значимост нараства при предшественика му Сапари.
[18] Сергей Дмитриевич Сазонов (1860-1927) – руски държавник; министър на външите работи (септ. 1910- юни 1916). Въпреки обещаващото начало, руско-германските отношения се разпадат през 1913 г., когато кайзерът изпраща един от своите генерали да реорганизира турската армия и да контролира гарнизонът в Константинопол, като отбелязва, че „германското знаме скоро ще се вее над укрепленията на Босфора” - жизненоважна търговска артерия, чрез която се осъществява 2/5 от износа на Русия.
[19] Граф Стефан/Ищван Буриан (1851-1922) – австро-унгарски дипломат и политик с унгарски произход; вицеконсул в София (9.04.1880-11.02.1881), извънреден консул в Москва (31.03.1882-1886), пълномощен министър в София (9.08.1886-5.11.1895), в Щутгарт (4.07.1896-8.08.1897) и Атина (1897-1903). Като политически наследник на Бенямин Калай заема поста общ министър на финансите на Австро-Унгария (24.06.1903-20.02.1912, временно 28.10.-2.12.1916 и отново 22.12.1916-7.11.1917). В качеството си на общ министър на финансите управлява и окупирана Босна-Херцеговина. „Министър около владетеля” във второто правителство на Ищван Тиса (10.06.1913-13.01.1915). Общ министър на външните работи на Австро-Унгария (13.01.1915-22.12.1916 и 16.04.-24.10.1918).
[20] Подготвя се за отбрана.
[21] Д-р Имре Карачон (1863-1911) – унгарски историк-ориенталист, католически свещеник, един от първите европейски учени, получили достъп до турските архиви. От 1907 г. до смъртта си през 1911 г. извършва пионерска изследователска работа в турските архиви. По време на престоя си в Константинпол води дневник и поддържа редовна кореспон-денция с приятеля си Л. Талоци, в която подробно го уведомява за политическия живот в Турция.
[22] След осъществяване на Съглашението между Австрия и Унгария през 1867 г. до разпадането на Австро-Унгария през 1918 г. австрийският император Франц Йосиф І носи и титлата „унгарски крал”, която Л. Талоци използва навсякъде в дневника си.
[23] Граф Йохан/Янош Форгач – австро-унгарски дипломат с унгарски произход, пълно-мощен министър в Белград (1908-1909); от есента на 1913 г. началник на втори (т.е. политически) отдел в Балплац; доверено лице на Берхтолд и заедно с Хойос началник на неговия кабинет.
[24] Барон д-р Лудвиг фон Флотов (1867-1948) – австро-унгарски дипломат, доктор на юридическите науки, последният общ външен министър на Австро-Унгария (2-11.11.1918). На дипломатическа служба от 1895 г. През 1913 г. получава ранг на „извънреден и пълномощен министър”.
[25] Барон Колмар фон дер Голц (1843-1916) – пруски фелдмаршал, турски паша и военен историк. След Руско-Турската война от 1877-78 г. е поканен от султан Абдул Хамид да реорганизира турската армия – служи там 12 години (до 1895 г.).
[26] Раймон Поанкаре (1860-1934) – френски политик, министър-председател (13.02.1912-21.01.1913) и президент на Франция (18.02.1913-18.02.1920).
[27] Липсва.
[28] Граф Ищван Тиса (1861-1918) – унгарски политик; син на Калман Тиса; министър-председател на Унгария (3.11.1903-18.06.1905, 10.06.1913-15.06.1917). 
[29] Граф д-р Карой Куен-Хедервари (1849-1918) – унгарски политик, приятел на Л. Талоци; министър-председател на Унгария (27.07.-3.11.1903, 17.01.1910-22.04.1912). Хърватски, славонски и далматински бан от 1 дек. 1883 г. в продължение на двайсет години.
[30] Барон Мориц Ритер фон Офенберг (1852-1928) – австрийски генерал от пехотата на австро-унгарската армия, имперски министър на войната през 1911-1912 г.
[31] Барон Александър фон Кробатин (1849-1933) – австрийски фелдмаршал, австро-унгарски имперски министър на войната (1912-1917).
[32] Граф Имре Карой (1873-1943) – унгарски икономически и политически писател, земевладелец; председател на борда на Белгийско-унгарската банка от 1900 г. и на Унгарското банково и търговско акционерно дружество (известно още като Английско-унгарска банка) (1913-1933).
[33] Ищван/Стефан фон Угрон (1862-1948) – австро-унгарски дипломат с унгарски произход; пълномощен министър в Белград (30.04.1911-13.11.1913).
[34] Томаш Гариг Масарик (1850-1930) – австро-унгарски и чехословашки политик. През 1907 г. Масарик е избран за депутат в австрийския райхстаг. Той не препоръчва независимост на Чехия в дадения момент, но е благосклонен към преобразуването на Австро-Унгария във федерация, в която всяка народност да получи вътрешна автономия. През 1908 г. се противопоставя на анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. До 1914 г. Масарик се посвещава на вътрешните реформи в Монархията.  
[35] Иван Шуштершич (1863-1925) – словенски юрист и политик; през 1896 избран за депутат в австрийския парламент; между 1909 и 1911 г. президент на най-голямата опозиционна коалиция Словенски съюз, а от 1912 до 1914 г. - на Хърватски и словенски парламентарен клуб.
[36] Леон Билински – общ министър на финансите, по това време Талоци е вътрешен таен съветник в общото министерство на финансите.
[37] Ласло Бейоти (1860-1943) – унгарски политик и земвладелец; министър на търговия-та на Унгария (18.10.1911-13.06.1913).
[38] Граф Хенрих фон Чирски (1858-1916) – германски дипломат и политик, личен секре-тар на Бисмарк (1885-1886). По това време германски пълномощен министър във Виена (1907-1916).
[39] Франц Фердинанд (1863-1914) - ерцхерцог на Австрия-Есте и наследник на австро-унгарския трон. Убит при атентант в Сараево на 28 юни 1914 г. 
[40] Ференц Крес (1883-1957) – брат на унгарския цигулар Геза Крес, който бил приятел на Л. Талоци.
[41] Йодьон/Eдмунд Хорват (1874-1950) – австро-унгарски дипломат, на дипломатическа служба във Венеция, Белград, Мюнхен и др.
[42] Теобалд фон Бетман-Холвег (1856-1921) – германски политически деец; райхканцлер (1909-1917).
[43] Рума – град във Войводина, Сърбия.
[44] Ищван Барци (1866-1943) – кмет на Будапеща (1906-1918). По негово време стават обществена собственост газо- и електропроводите, трамвайните линии.
[45] Барон Йеньо Форстер (1879-1919) – историк, архивист; завежда архива на Сепешкия комитат в Льоче (дн. Левоца, Слов.) (1904-1914); секретар на Сепешкото историческо дружество (1909-1916).
[46] Милан Шуфлай (1879-1931) – хърватски историк и политик, един от основопо-ложниците на албанистиката. Л. Талоци го счита за много талантлив и надежден учен и го довежда в Будапеща, където той работи в Унгарския национален музей от 1904 до 1908 г., след което е избран за професор в Загребския университет (1908-1918). Зедно с Талоци и Иречек издава двутомния документален сборник „Acta et diplomata res Albaniae mediae aetatis illustrantia (1913-1918)” (Vienna, Vol. І, 1913, Vol. ІІ, 1918).
[47] Вероятно Елемер Якабфи (1881-1963) – унгарски политик, роден в Трансилвания; депутат от Народната работническа партия (1910-1918) от избирателния район Немет-бокшан (рум. Bocşa Montană).
[48] Годфрид Хохенлохе (1867-1932) – принц, офицер от австро-унгарската армия и дипломат по време на Първата световна война. През 1908 г. се оженва за ерцхерцогиня Мария Хенриета, дъщеря на ерцхерцог Фридрих. Австрийският император Франц Йосиф І го изпраща със специална мисия в Санкт-Петербург, за да оправи обтегнатите вследствие на балканските войни взаимоотношения между Австро-Унгария и Русия. 
[49] Ерцхерцог Фридрих (1856-1936) – член на Камарата на Хабсбургите, върховен главно-командващ на австро-унгарската армия от юли 1914 г.
[50] Лайош Лоци (1849-1920) – унгарски геолог и географ; директор на университетския Географски институт  (1902-1908) и на Института за изучаване на земята (1908-1918). През 1916-1918 г. по поръчение на Унгарската академия на науките ръководи научно-изследователска експедиция в Сърбия, Албания и Македония.
[51] Граф Монтс – германски пълномощен министър в Италия (1903-1908).
[52] Граф Х. Лютцов, австро-унгарски пълномощен министър в Рим (1904-1910).
[53] Джовани Джолиоти (1842-1928) – италиански политик, пет пъти министър-предсе-дател на Италия. Периодът от началото на ХХ в. до Първата световна война се нарича „ерата на Джолиоти”. От 1911 до 1914 г. министър-председател. Води итало-турската война, вследствие на която Либия става италианска колония.
[54] Никола І Петрович Негош (1841-1921), наричан още Никита - княз (1860-1910), а след това крал (1910-1918) на Черна гора. През Балканската и Междусъюзническата война, Черна гора участва на страната на Балканския съюз и се стреми да прогони османците от европейските територии. При избухването на Първата световна война през 1914 г., Черна гора е първата държава, която помага на Сърбия да изтласка австрийските сили от Балканите. След войната тя се обединява с други славянски страни, които образуват Кралството на сърби, хървати и словенци (след 1929 г. – Югославия).
[55] Махмуд Шефкет паша (1856-1913) – турски генерал и държавник. Играе важна роля при възцаряването на султан Абдул Хамид ІІ, велик везир на султан Мехмед V. През 1911 г. като военен министър създава военновъздушните сили на Турция. Потшува въстанието в Албания. След неуспешната за Турция итало-турска война е свален от поста на военен министър. Младотурците го назначават за велик везир, винистър на  външните работи и военен министър. Убит от терористи през юни 1913 г.
[56] Скутари - дн. Шкодра, Албания.
[57] Австрийското и унгарското.
[58] Граф Марк Викенбург (1864-1924) – унгарски икономически експерт, дългогодишен служител, началник-отдел, таен съветник в министерството на финансите.
[59] Кух - колега на Л. Талоци, един от неговите подчинени в отдела за Босна-Херцеговина. Вж. Tömöry M., цит. съч., с. 896.
[60] Нем. Отново парцали.
[61] Йован М. Йованович (1869-1939) – сръбски дипломат, политик и публицист. Сръбски пълномощен министър във Виена до Първата световна война.
[62] Тук Л. Талоци използва думата „рац” (унг. „rác”), мн. ч. „раци” – старото, отпреди ХІХ в. унгарско название за сърбите. От средата на ХІХ в. тя излиза от употреба в това си значение, заместена от думата „сърбин, сърби, сръбски”, а „раци” започва придобива подигравателен, презрителен отенък. Запазила се е в названията на много селища кат Рацалмаш, Рацкересур, Рацкеве и др. В дневника си Талоци използва избирателно и двата термина „раци” и „сърби
[63] Клауза към санктпетербургското официално съобщение, че Австро-Унгария няма вражески намерения към балканските държави.
[64] Франц Конрад фон Хьотцендорф – от 1906 г. началник на генералния щаб като доверен човек на престолонаследника Франц Фердинанд. От 1907 г. предлага превантивна война срещу Италия и Сърбия.
[65] (Лат.) Повод за война.
[66] Готлиб фон Ягов (1863-1935) германски дипломат, пълвомощен министър в Италия (1909-1913), държавен секретар на външните работи на Германия (ян. 1913-ноем. 1916).
[67] Енвер паша (1881-1922) - турски военен и политически деятел, активен участник в Младотурската революция от 1908 г., един от лидерите на младотурската партия „Единство и прогрес”. През 1912 г. тази партия печели победа на изборите, но малко по-късно започва да губи популярност. През януари 1913 г. Енвер осъществява държавен преврат, сваляйки правителството, и установява т. нар. „Диктатура на тримата паши” - заедно с Талят паша и Джемал паша образува неофициален триум-вират, фактически завладявайки цялата власт в Турция.
[68] Никола П. Пашич (1845-1926) – сръбски политик от български произход; министър-председател на Кралство Сърбия (1912-1918).
[69] В текста е използвана думата „рацка”.
[70] В текста - „раци”.
[71] Едуард Греу (1862-1933) – британски политик, външен министър 1905-1916 г. Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18.04.1913 г. В условията на назряваща междусъюзническа война той поставя ултиматум да се приключат преговорите с Османската империя до края на месеца. Мирният договор, който слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз, е подписан на 17 май в двореца „Свети Джеймс”.
[72] Каетан Мерей (1861-1931) – австро-унгарски дипломат с унгарски произход; пълно-мощен министър в Италия (4.03.1910-23.05.1915).
[73] Граф Франц Шизл (1844-1932) – австро-унгарски дипломат, пълномощен министър в Белград (1895-1899).
[74] Лат. Абсудрът.
[75] Исмаил Кемал бей (Qemali) (1844-1918) - през 1912-14 г. ръководи временното пра-вителство на независима Арбания. Влиза в състава на албанските комитети (о. Корфу, 1911; Ница, 1912), претендиращи за ръководството на албанското национално движение.
[76] Граф Адам Тарновски (1866-1946) – австро-унгарски дипломат от полски произход; австро-унгарски пълномощен министър в София (30.04.1911-9.11.1916).
[77] Младият княз Милан Обренович и кръга около него - Милутин Гарашанин (син на Илия Гарашанин; основател и водач на Прогресивната партия), Милан Пирочанец и др. гледат на Австро-Унгария като на покровител и са за политика, съобразена с нейните интереси.
[78] (Лат.) Тайно.
[79] Граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч (1844-1910) – австро-унгарски пълномощен министър в Париж (10.12.1903-20.10.1910).
[80] Проучват природните богатства на Босна – унгарски интереси.
[81] Вилхелм Еленбоген (1863-1951) – австрийски  лекар и политик социалист-социалдемократ.
[82] В текста „крал”.